Първата политическа максима да е „какво“, а не „с кого“
Подходът „или ние, или нови избори“ не само е хазартен, но е и недемократичен. Това означава, че не зачиташ вота на гражданите в избори, чийто резултат си признал.
Румен Радев не може да бъде упрекван, че пришпорва парламентарните партии, като свиква на Велика сряда 49-ия парламент. Защото в него те са почти същите, в почти същите пропорции като в предишния и няма какво да се мотаят. Ако продължи със същото темпо и при връчването на мандатите и ако не може да се състави правителство, избори ще има през втората половина на юли.
Но както настоящите избори бяха безсмислени, такива ще са и следващите, защото единствените печеливши от тези безкрайни вотове са „Възраждане“ и президентът. Радев може да освежи властта си, като си назначи нов служебен премиер – например Атанас Пеканов, а „Възраждане“ може да стане минимум втора политическа сила. Защото избирателят неизбежно ще накаже или ГЕРБ, или ПП-ДБ, или и двете, понеже с всичките си златни и сребърни медали все не могат да сформират управление.
Единственият начин в 49-я парламент да се роди някакво редовно правителство е двете първи сили да се върнат към логиката на парламентарната демокрация, която почива на простички правила.
Не може да се държиш в парламента като аутсайдер
Революционната поза „или ние, или нови избори“ означава „избори до дупка„. ПП, понеже не познават българския преход, а директно го задраскват, повтарят грешките му. В седесарските времена през 90-те години имаше и такава тенденция – „избори до дупка“ и „с малко, но завинаги„. Този подход не само е хазартен (самостоятелното мнозинство е изключение и в българската, и в европейската история), но е и недемократичен.
Той означава, че не зачиташ вота на гражданите, които са избрали други партии, и то на избори, чийто резултат си признал. Означава, дори да е негласно, че смяташ най-малкото за заблудени всички, които не са гласували за теб. Избирателите обаче имат много повече право да мислят същото за теб, защото са изходната точка в демократичното състезание. И ако изборният ти резултат е незадоволителен, причина е или че онова, което си обещал, не интересува повечето хора, или не са те припознали като верния инструмент за постигането му. Или пък комбинация от двете.
Първата политическа максима е какво, а не с кого
Когато си „продал“ на избирателите си дадени политически цели, трябва да се опитваш в рамките на парламентарната демокрация да ги постигаш. С всички налични парламентарни средства – диалог, натиск, компромис, взаимни отстъпки и пр. Търсенето на подкрепа за тях е валидно дори когато имаш самостоятелно мнозинство, макар тогава е далеч по-лесно. Когато нямаш свое мнозинство, а хоризонтът ти е единствено да търсиш такова на нови и нови избори и от парламент на парламент да не постигаш нищо, просто не ти е мястото в политиката. ИТН го доказа категорично и сега е реанимирана в дребен размер. Твърдоглавото „сам юнак на коня“ е игра с нулев резултат, от която губят всички и която избирателят наказва.
А вторичният въпрос „с кого“ не води непременно до колаборационизъм с противника. Можеш да намериш начините да постигаш нещо значимо и в същото време да запазиш идентичността си. Ако постигнеш с гласовете на противника част от своите политически задачи, значи си успял. А най-устойчиво е свършена работата, когато превърнеш противника в част от този успех. Неуспехът е гарантиран само когато не си положил усилия.
Казано направо, голяма коалиция между първия и втория може да се осъществи и във вариант, който не означава кръвосмешение. Дори като програмен кабинет, в който участват почти всички. Такова беше правителството на Димитър Попов през 1991 г. – програмно, на националното съгласие и реформаторско, сформирано в кризата на Лукановата зима.
Съпредседателят на ПП Асен Василев обаче заяви, че всеки компромис с ценностите на България ни е водил до национални катастрофи. Не стана ясно кои са тези ценности, той ли е единственият им изразител и кои катастрофи е имал предвид. Поне някои от тях трябва да са от първата половина на 20 век, защото в нашето историческо съзнание те са все тогава. Но пак в онова време имаме примера на големия компромис на западните демокрации да воюват заедно с комунистическия СССР, за да осигурят победата над фашизма – без да се срутят ценностите нито на едните, нито на другите. А успехът на кабинета „Попов“ след изпадналата в състояние на национална катастрофа банкрутирала България направи възможен и следващия син кабинет на Филип Димитров.
Когато при криза тяснопартийният интерес се поставя над националния, губят и двата
Клишетата от предизборната кампания нямат вече място в парламента. Там не се говори за посока, стабилност, европейско бъдеще, нормалност и пр. Говори се с езика на законите, на управленските програми и на ефективния контрол над изпълнителната власт. Ако всеки си прави тънките сметки как да стовари вината за поредните избори на противника или как да го добута до местния вот, за да не загуби много общинска власт или за да спечели тепърва повече такава, рискува пълен провал. Избирателят може да бъде излъган веднъж, може два пъти, но на третия път не прощава. Отново пример за това са ИТН, но и БСП.
При изключени „Възраждане“ и нежелана БСП, кабинет с който и да е мандат без участието на ГЕРБ и ПП-ДБ е невъзможен. Няма да е възможен и в следващ парламент, ако не се следва логиката на парламентарната демокрация. И да не забравяме, че след 19 май 1934 г. партиите са били забранени, без това да предизвика обществено недоволство, просто защото са се докарали дотам да бъдат нежелани.