Как криминалните теми подменят сериозния дебат в България
У нас криминалното измества политиката: вместо сериозни политически анализи и дебат се хвърлят истерични обвинения за национално предателство, заплахи за затвор и обиди. България се превърна в „република на съдиите„.
Защо у нас няма политически дебат? Обикновено се търсят културологични обяснения, като се почне от липсата на традиция (турското „робство“, комунизма) и се стигне до търпимостта ни към простотията на народните избраници. Нека обсъдим един друг аспект: натрапливото юридизиране на публичните дебати.
Вместо погрешна идея – престъпление
Погледнете само как тече политическият процес у нас. Президентът си търси повод да не даде мандата на ДБ – и някак случайно възниква услужливата акция на прокуратурата, която хвърля обвинение върху тази формация, че е съучастник едва ли не в пране на пари и тероризъм, та чак с картини на Пикасо. Историята с Джемкорп се представи от ГЕРБ не като погрешна (според тях) идея за привличане на определени инвестиции, а като престъпление, на което бяха посветени много часове ценно парламентарно време. Е какви дебати искате, удряй с тоягата, докато не остане здраво място.
Вземете газовата криза от началото на миналата година – то се знае, никакви политически решения няма тук, просто една кражба. (ГЕРБ – каза се – са се превърнали в разследваща служба, с ефикасност, която доближава тази на прокуратурата). Вземете решението за подкрепа на Украйна, гласувано с огромно мнозинство от „антифашистката“ ад хок коалиция. Как реагираха русофилите, дали влязоха в дебат, та да обяснят защо Путин всъщност е миролюбец и само чака знак от София, за да седне да преговаря? Ами, не разбира се, дадоха решението на Конституционния съд.
Вместо сериозни анализи на модела „Борисов“ – кюлчета и чекмеджета
От другата страна не е по-различно. Разбира се, има сериозни политически анализи на клиентелисткия модел „Борисов“, има идеи за алтернативни политики. Но в еуфорията на протестите от 2020, напред излязоха чували с пари, кюлчета, мафии. За да не стигаме назад до 1990-те, когато режимът на Живков беше представян не като вредна икономико-политическа система, а като лично облагодетелстване на номенклатурата (твърдеше се, помня, че диктаторът лично е завлякъл 13-милиарда долара!).
Да не ме разберете погрешно – не твърдя нито че има, нито че няма такива престъпления. Обръщам внимание, че подобни криминални теми подменят политическия дебат. По тях следва да се изказва съдът – онзи, който за разлика от прокуратурата у нас все още се въздържа от медийни изяви. Само дето това обикновено става след много време, когато политическият сблъсък ще е отшумял и сюжетите ще са съвсем други. Да не говорим, че у нас този момент обикновено така и не идва и си оставаме с радикалните обвинения. Добавете тайнствения характер на службите и всевъзможните търговски тайни и ще видите, че нещастният политолог у нас просто няма върху какво да размишлява.
Но нека вземем един идеален вариант, при който съдебната ни система вземе, че проработи – ами тя пак няма да е в състояние да потвърждава или отхвърля обвиненията на момента. А политическите опоненти стоят един срещу друг като в съдебна зала и чакат, и се радикализират, защото симпатизантите ще ги презрат, ако направят „компромис“. Какво политическото размишление за управленски алтернативи може да има тук, не си представям.
Политически и юридически позиции
Нека припомня някои тривиалности. Има съществена разлика между политически и юридически позиции. Демокрацията е поле на алтернативи, претендентите за властта предлагат на гражданите свои решения на обществените проблеми, които са по-добри от тези на опонента, но не отричат правото му/ѝ да отстоява своите. Ако наместо да спориш, заплашваш да вкараш другия в затвора, озоваваме се в режима на Путин.
Обратно, съдебните решения са безалтернативни и окончателни, там не е възможно по-нататъшно състезание. Това ги прави много удобни за популистите, които обичат да боравят с прости съждения и да бунят граждански недоволства – тук е черното, там – бялото. Оттук и усилията на демократичните системи да държат съдебната система далеч от политиката.
Просто демокрация и правова държава не са синоними, всяка има своята собствена логика. Правова държава се заражда още в древния Вавилон, където няма и помен от демокрация; обратно, у нас като че ли надделява една популистка демокрация, която подкопава доверието в правото. А как да се направи истински независима нашата съдебна система с политически стъпки, това е въпрос, над който си блъскаме главите вече трийсет и кусур години, но за начало нека се опитаме да разграничим жанровете на публичното говорене – политическо и юридическо.
Защото ефектите върху публичния ни дебат от тази подмяна на политическото с криминални обвинения са видими. Мигновено всеки опит за диалог се вдига до истерични нотки и хипер-мега-обвинения, към които слухът ни вече взе да претръпва. Стана обичайна практика да наречеш опонентите си национални предатели, подлоги, чужди агенти. Последният епизод добави към полит-криминалната хроника офшорни сметки, крипто-пирамиди и подкрепа за Хамас. Каква е истината може би ще ни каже съдът някой ден, но дотогава няма да имаме политически дебат, да не говорим за правителство.
Разумните алтернативи
Дали не беше по-разумно, докато чакаме развитие по казуса „Nexo“ да поговорим за това какво да прави държавата ни по отношение на криптовалутите – един сериозен проблем навсякъде в съвременния свят, който далеч не се свежда до престъпления и наказания. По пътя на Америка ли да вървим, като ги регулираме, по пътя на Китай ли, като ги забраним, по пътя на Ел Салвадор ли, като ги направим национална валута? Няма да чуете подобни дискусии заради кресчендото на присъди, които изпреварват, ако не и отменят истинските, които ще има да чакаме от съдебната система.
Ето защо грешат онези, които виждат основния ни проблем в политизирането на всички теми у нас. Тъкмо обратното – изместването на дебата в посока на криминалните обвинения деполитизира дебата. В „републиката на съдиите“, както някои наричат това залитане, няма политика: всички чакат единствено правилното решение, въздавано от институция, която отговаря само пред себе си. Е, поне на хартия.