„Македонският синдром“: какво пише за България в таен доклад на ЦРУ от 1971 година
„Оттогава София непрекъснато предявява претенции към Македония, макар че след 1878 тя е била в нейно владение общо само в продължение на четири години.“ Какво пише за България в секретен документ на ЦРУ от 1971 година:
„Македонският синдром – хроничната криза в югославско-българските отношения“ – така е озаглавен секретен документ на американското външно разузнаване ЦРУ от началото на 1971 година, който според „Файненшъл Таймс“ е бил разсекретен едва през 2021 година. Докладът с дължина 12 ситно изписани страници, който междувременно е достъпен в архива на ЦРУ, дава много подробна картина на сложните отношения между Югославия и България в края на 1960-те години, описва историческите корени на македонския проблем и прави точен анализ на надигналия се по онова време нов български национализъм. Който, впрочем, по отношение на Македония демонстрира същите параметри като днешния.
„Според София всички македонци са етнически българи“
В началото на документа четем: „През последните четири години между Югославия и България текат реки от взаимни нападки по един на пръв поглед смътен, исторически спорен въпрос, а именно – етническия и езиков произход на народите в Югославска Република Македония. Югославяните твърдят, че ако лишим тази глъчка от академичните ѝ претенции, тя се свежда до остър иредентизъм от страна на българите. За София македонският въпрос е нож с две остриета. От една страна режимът го използва за вътрешна консумация като единствен безпроблемен отдушник за българския национализъм, без опасност от намесата на Москва. Дори и югославяните не вярват, че понастоящем София възнамерява да си вземе обратно Югославска Македония със сила. От друга страна не съществува съмнение, че българските управници ще дебнат всяка възможност да отслабят властта на Белград над Македония във времената след Тито и че вече се подготвят за това със солидни претенции за полагащите им се права в Македония.“
Според авторите на доклада схващането на комунистическа България, че не съществува отделна македонска нация и отделен език, все пак се възприемало от Югославия като заплаха. Те пишат: „Според твърдението на София всички македонци са всъщност етнически българи, откъснати от отечеството. Това становище датира отпреди комунистическата ера в България. Според Санстефанския договор от 1878 г. новата българска държава за пръв път получава контрол над македонските земи. Няколко месеца по-късно Великите сили изземат тази територия и я дават на Сърбия (днес част от Югославия). Оттогава повечето български правителства непрекъснато предявяват претенции към тази провинция, макар че след 1878 г. въпросната територия е била във владение на София сумарно само в продължение на четири години.„
След кратък исторически преглед на случилото се в региона след Втората световна война в доклада накратко става дума за плановете за Балканска федерация, които оцеляват известно време дори след конфликта между Тито и Сталин от 1948 година. После авторите пишат за възхода на „кликата на Живков“ и за репресиите, извършени от комунистите в България след взимането на властта. С одобрението на Москва българските комунисти постепенно възраждат мита за Санстефанска България, отбелязват още авторите и добавят:
„Македонският въпрос е съживен отново с една недообмислена кампания, започната от Тодор Живков в началото на 1965 година. Тя цели да повдигне националния дух и патриотичните чувства на младежта в емоционално стагниралата тогава България. Спорът около Македония става основно средство за градеж на национална гордост, накърнена поради сервилността на Българската комунистическа партия [спрямо Съветския съюз – б.пр.]. Появяват се изследвания, които „анализират“ отношенията на македонския народ и България в миналото. Партията преразглежда едновремешното си становище по македонския въпрос, заключавайки, че е заела неправилна и „неленинска“ позиция, като е оттеглила претенциите си спрямо Македония. Аргументира се с това, че „по този начин България е приела чуждо управление в регион, в който преобладава българско население„. През есента на 1966 година председателят на Съюза на българските писатели дори стига дотам, че отрича съществуването на отделен македонски език, твърдейки, че той е разновидност на българския (твърдение, с което редица западни езиковеди биха се съгласили). През същата година виден етнограф изразява публично несъгласието си със статия, публикувана в съветско списание, в която се твърди, че македонците са отделна нация или народ. В духа на Санстефанския договор много български учени и политически деятели публикуват статия след статия в защита на твърдението, че в етническо, историческо и духовно отношение Македония е част от българската нация.“
В доклада става дума и за обръщението на Тодор Живков към българската младеж от декември 1967, където той поставя акцента върху разширяването на „патриотичното възпитание„. Според комунистическия лидер българите не се възползват в достатъчна мяра от своята славна история, за да възпитават младите хора в духа на патриотизма.
Нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 и разгромът на Пражката пролет, в който участва и НРБ, създава допълнително напрежение между България и Югославия, отбелязват анализаторите на ЦРУ. След острата критика, отправена от югославския лидер Тито срещу това нахлуване, България усилва пропагандата си срещу Югославия и стартира нова дипломатическа кампания – очевидно с одобрението на СССР, пишат авторите и припомнят, че през ноември 1968 година БАН публикува становище, според което Македония никога не е съществувала етнически, национално и езиково като отделна нация от България. В доклада става дума и за претенциите на България, че през 1944 година била „освободила“ Македония – претенции без никаква връзка с действителността.
Постепенно югославското ръководство осъзнава, че българските кампании по отношение на Македония явно са съгласувани с Москва, пишат анализаторите на ЦРУ и цитират един югославски документ, озаглавен „Призраци от миналото„. Той е публикуван в белградския вестник „Борба“ и в скопския „Нова Македония“ и обвинява България в предявяване на „буржоазни териториални претенции“ към Македония и част от Сърбия, който ѝ се „полагали“ според Санстефанския договор. Истинският виновник за всичко това обаче е Царска Русия, създала фикцията от Сан Стефано, пише във въпросната статия.
„Да се запитаме на какво се основават българските претенции“
Към края на доклада на американското разузнаване от 1971 година четем: „В доклад по въпросите на външната политика от 18 ноември 1970 година, разпространен до всички камари на Съюзния югославски парламент, югославският президент Тито е цитиран с думите: „За да разберем какво се крие зад съживяването на българския реваншистки демон, трябва да се запитаме на какво се основават българските претенции. Възможни са три обяснения: Първо, да се отклони общественото внимание от вътрешната криза чрез предявяване на териториални претенции. Второ, убеждението, че Югославската федерация ще се разпадне и че това е уникална възможност за България да извлече изгода от това. И трето, че зад българските претенции стои някой друг – тоест, че ръководството на съседната нам страна разчита на нечия чужда подкрепа… Времето ще покаже доколко са оправдани подозренията ни, но на базата на всичко, известно ни в момента, не бива да очакваме в бъдеще някаква позитивна промяна в политиката на България спрямо Югославия.“
Югославия наистина се разпадна, а независима Македония беше призната първо от България, след което извървя сложен политически път и днес вече се казва Северна Македония. Независимо от всичко това паралелите със случващото се през последните години в отношенията между София и Скопие са повече от очевидни. Ето защо си струва да се прочете този документ, съставен преди повече от 50 години.