Как празнувахме Коледа в НРБ
Животът в НРБ преливаше от сивота и недоимък, но имаше и семейни островчета на нормалност, спомня си Александър Андреев.
Празнуването на Бъдни вечер и Коледа по времето на НРБ в моето далечно детство не беше съпътствано от никакви политически или милиционерски напрежения. При други сигурно е било другояче. В онази държава всичко беше приблизително, дори забраните.
Сега си мисля и друго: че властта тогава, през 60-те години на миналия век, навярно не е смеела да се намесва в традиционните ритуали, които в моето семейство бяха наполовина селски, наполовина европейски внос. (Властта по произхода си беше селска и сигурно интуитивно се е сдържала да посегне на „народния елемент“ в отбелязването на християнския празник.)
Камбанки, еленчета, подаръци и игри
На Бъдни вечер баба ми сервираше традиционните седем блюда, в питката криеше „нови“ 50 стотинки, сечени през 1962. Край масата често седяхме 12-13 души от три поколения, като сред бъднуващите имаше един комунист, един опозиционер-социалдемократ, две християнки, две двойки млади родители под западно влияние и ние, децата, които не се интересувахме от политическите препирни, а чакахме подаръците под елхата. Тя стоеше много красиво пред прозореца, отвъд който на стотина метра се издигаше монументалната черква с кубетата. Долу на улицата бяха паркирани само два автомобила.
Понякога празнувахме и у чичо ми през две пресечки, където за децата беше особено магическо. Там едната семейна линия беше „буржоазна“, другата – лекарско-интелигентска. В спомените ми жилището изглежда огромно: полиците, библиотеките, скриновете и стенните ниши ни смайваха с дребни красиви предмети от порцелан или кристал, с пушещи човечета, камбанки, топки, пълни със звезден прах, смешни джуджета, еленчета и сърнички, музикални кутийки и какво ли не още – все предмети, които, които възбуждаха детското въображение, защото хич не бяха обичайни за бедняшкото, пуританско и идеологизирано всекидневие в НРБ. Онзи апартамент и до днес ми изглежда като пещерата на Аладин, украсена допълнително и с коледна елха. Но най-голяма възхита у децата тогава предизвикваше настолната дървена въртележка с библейски сцени, която се задвижваше от перки, нагрявани от свещи. Тя се инсталираше само по Коледа, а ние я гледахме в захлас и всъщност искахме да се върти през всичките 365 дни от годината.
За връчването на подаръците се явяваше някой съсед, зле дегизиран като Дядо Мраз (това пък беше съветското влияние), а след радостното разопаковане всички запяваха: „Елхови лес, елхови лес, ти имаш накит прелест. Сияеш вечно в цвят зелен и в летен зной, и в зимен ден. Елхови лес, елхови лес…“. Едва години по-късно научих, че това всъщност е българска версия на немската песен „O Tannenbaum, o Tannenbaum“. След „Елхови лес“ една наша „танте“ свиреше на пиано, а после се играеха различни забавни игри.
„Живот като на Запад“, макар и за ден-два
На самата Коледа роднините ми християни се черкуваха в храма през улицата, което явно е било възможно без особени препятствия – или пък по някаква комшийска уговорка с „кварталния“. Не съм се замислял тогава. Не съм се замислял и над политическите спорове, които се водеха около масата. Помня само, че нещата се въртяха около факта как на Запад имат толкова много и хубави предмети, плюс шоколади и уиски, докато „комунистите тук даже една паста за зъби като хората не могат да направят“.
Днес дори на самия мен тези детски спомени ми звучат прекалено идилично, измислено и дори някак съмнително, но това помня. Знам, че всеки ще се запита за Държавна сигурност и милицията, за кварталния и ОФ, за „политически чадър“, за някакви привилегии или скрити зависимости, но през последвалите десетилетия не съм успявал да открия нищо подобно. В голямата ни фамилия имаше един член на БКП и двама репресирани от „народната власт“ – това беше. Очевидно (чувал съм го от много други връстници) дори през онези доста сурови и сковани от догматизъм години в градска България са съществували семейни островчета на нормалност, на бленуван „живот като на Запад“, какъвто хората си устройваха в НРБ поне за ден-два. А повечето българи навярно и за толкова не са можели да мечтаят поради липса на достъпи и ресурси и заради вечния страх от вездесъщата и безцеремонна власт. Защото, ако не броим редките изключения от типа на описаното, животът в НРБ преливаше главно от сивота, недоимък, дефицити, плоска идеология, лозунги и тъпо милиционерско насилие.
Но коледната въртележка у чичо ми и до днес продължава да се върти в главата ми.