Reading Time: 4 minutes

Това би било скандал във всяка нормална демокрация. Не и в България.

Политици внушават недоверие към политиците, нови журналисти – към старите, медийни експерти – към скучната традиционна експертиза. От заплаха за властта съмнението се превърна в нейно оръжие.

Няма да съм първият, който го казва: недоверието в света ни започна да придобива невиждани размери. Преди време Иван Кръстев публикува книга с показателното заглавие „Вярваме в недоверието“. Което по един политологически начин ни връща към Декарт, баща на модерната философия: търсейки върху какво да се опре, той отхвърля илюзия след илюзия, за да стигне до единственото нещо, което е безспорно – че се съмнява във всичко, което изглежда сигурно. 

Разклащането на обществата, което следва от този обрат към вечното съмнение, са белязали новата ни история. Но докато идеологическите режими на национализма, комунизма или фашизма наказват съмняващите се и налагат силово вярата във властта, последните две десетилетия направиха остър обратен завой: от заплаха за властта съмнението се превърна в нейно оръжие. Нарекохме го с малко смътното название популизъм. Политици внушават на народа недоверие към политиците, нови журналисти – към старата журналисти, медийни експерти – към скучната традиционна експертиза. След италианските „5 звезди“, Орбан и Брекзит, връх на този обрат беше отказът на Тръмп да признае изборното поражение през 2020. Той обвини в манипулации пощите, медиите, щатските съдилища, като доведе страната си до ръба на гражданска война. Последно бившият президент на Бразилия Болсонаро отказа да признае загубата си защото… резултатите от машините, с които се гласува, не можели да се проверят. Предстоят протести.

Ето как подкопават доверието

Слава богу Борисов още не е стигнал дотам и впрочем не помня досега голяма българска партия да не е признала изборния резултат. Казвам „слава богу“, защото демокрацията се крепи на едно единствено нещо: готовността опонентът да признае поражението си и да поздрави победителя. 
Но пътят, по който тръгна коалицията на реставрацията, наложила промяната на изборните правила и съмнението в машините, очевидно подкопава доверието в държавата ни. Ретроспективно – защото внушава усещането, че изборите ни досега са били манипулирани. Проспективно – защото в една голяма част от обществото се създава усещане за връщане към масовото купуване на гласове и анулиране на бюлетини за противника като невалидни. Нещо, което може и да не повлияе сериозно на парламентарния, но ще има драматични последствия на местния вот. 

Абсурдно е да се налагат изборни правила против волята на 4 от 7-те парламентарно представени партии, с евентуално мнозинство от само пет гласа. При това правила, които се отнасят за избори, които по всяка вероятност предстоят до броени месеци. Това би било скандал във всяка нормална демокрация. Аргументът, че и предишните промени, когато се въведоха машините, били приети по подобен силов начин, само утвърждават убеждението ни, че в тази страна няма честно състезание и единият отбор налага правила, които му отърват. И ако няма състезание и всичко така или иначе е нагласено, защо да ИМ гласуваме?

Да не си помислите, че съм фен на машинния фетишизъм. Цифрите показват, че последните няколко избора решиха проблема с фалшивите или фалшифицираните протоколи, но сигурно е можело това да стане и другояче. Ако например бяхме дали тия 60 милиона за преброителни центрове, обучение и граждански контрол, вероятно щяхме да постигнем подобни резултати (при 6 милиона избиратели това прави по поне 10 лева за контролиране на всеки отделен вот!). Само че при отприщената вакханалия на недоверието всеки нов елемент от уравнението става повод за нови обвинения. Защо реформаторите толкова държат на тия машини, дали пък не е защото са овладели кода? Какво ли има на тая вълшебна флашка, дето обикновеният човек не може да го види и пипне? Не са ли тайните на диктатора Мадуро? В публичния дебат се завъртяха „аргументи“ за това, чия майка гласувала с машина и чия се притеснила да не се изложи. 

Самоубийствена лудост

Боя се, че цялата тази самоубийствена за държавата ни лудост няма как да бъде спряна. Политикът почувствал недоверие и почва да го излива върху нас в медийни монолози. Няма как да го поставим на място, защото той по определение е кандидат за суверенната власт над тази страна – има право да чувства и да се изказа както намери за добре. Нали видяхте колко беше трудно да бъде озаптен Тръмп заради лъжите му за уж откраднатите избори – наложи се частни компании като Туитър да свалят акаунта му. Само че в България такова нещо не може да стане – никоя голяма медия няма смелостта да притисне политика до стената на фактите. Колко са тия баби, дето са се притеснили, кой е този дето пипа кода? Политикът у нас стои над журналиста – колкото и да лъже, пак ще бъде канен да излага чувствата си. Впрочем когато се наложи, се включват и социологическите агенции, които подават услужливо данни за чувствата на избраните от тях респонденти (напоследък излязоха две противоречиви цифри за и против машините, може би поръчани от двата лагера).

Нямам съвет за това как да се гласува. Струва ми се обаче, че основните участници в едно бъдещо състезание трябва да обсъдят това заедно и да постигнат поне относителен консенсус. И по възможност да го направят малко по-задкулисно, т.е. без да представят караниците си пред медиите. Защото цялата тази техническа тема се превърна в абсурдна предизборна агитация, в която всеки е противопоставен на всеки. Г-жа Нинова опитва да отклони обвиненията за срива на партията си с предполагаемата сенилност на своя електорат, който се стряска от един екран. Борисов ловко вкара клин между реформаторите и БСП и, както изглежда, ще разхлабва леко хватката, за да подмами ДБ да го приеме за партньор. Президентът си намери повод да се дистанцира от БСП, която опитва да превземе отвътре; очакваме вето на готвените промени, което ще засили вътрешната опозиция в партията. Кретенизъм, който ни връща към дебатите за Истанбулската конвенция, ковид-ваксините и норвежките крадци на деца. Е, този път малко по-скучно, ама това измислиха.

Режат си клона

Всеобхватният популизъм, който е обладал политическата сцена, се занимава с едно: да реже клона, на който политиката седи. Никой не може да ни убеди, че партии, които се захванаха от първата минута с изборното законодателство искат наистина да съставят правителство. Че някой легитимно се готви да управлява. Че изобщо сме държава.