Може ли храната в България да стане по-евтина?
Много хранителни продукти в България са твърде скъпи – някои цени са по-високи, отколкото в богати страни като Германия. Има ли решение? Има ли инструменти, които биха могли да смъкнат цените на храните в България?
На фона на откровени безумия като борбата срещу „джендърството“ или за (полу)президентска република, в предизборната кампания навлезе тема, която изглежда наистина сериозна: ръстът на цените. И то този на храната – най-близкото до тялото ни. Споменат съдебна реформа, опонентът веднага контрира – хората не се интересуват от правосъдие, а от цените. Украйна, еврото, Шенген? Не, бе, не, за хората са важни цените. На храната.
Как тази тема прегрупира политическите играчи?
Разбира се, повечето политически сили бързат да застанат на страната на бедните. За защитници на богатите няма много желаещи. Ако плащаме скъпо, значи някой печели. Оттук и темата за свръхпечалбите, които очевидно ще са лайтмотив на кампанията – през времето на енергийната криза ги правеха производителите на ток, сега на ред са храните.
Естественото решение на подобни кризи е данъчното преразпределение, но за връщане на прогресивните ставки, вдигане на корпоративния данък, въвеждане на необлагаемия минимум чуваме главно гласове отляво. И не сега, а някой ден като се замогнем. Някои упорстват с таргетираното намаляване на ДДС за храните, но след безрезултатността на тази мярка при хляба, те не са особено убедителни. Така или иначе без парламент (а и без ясно мнозинство в бъдещия парламент) никакви законови промени не могат да се предвидят и преразпределение няма как да се обещае.
Новата мантра е таванът на надценките, възникнал едновременно в главите на БСП и служебното правителство. Значи някой решава колко е прилично да бъде надценката на хранителните стоки и санкционира злодеите, които искат повече. Из медиите се върти идеята за 10% – икономистите ще ни обяснят защо точно това число, какво точно влиза в него. И колко хиляди чиновника ще трябват, за да следят хилядите стоки на пазара. Добре, казаха само за 50 стоки, може би 100, но за всички марки ли, всички нива на качество, всекидневно ли ще се проверява това за бързооборотните храни? Ще ми се някой да изчисли колко би струвало подобно усилие на бюджета и дали няма да е по-лесно просто да се дават пари на най-бедните.
Но тук веднага възниква едно друго политическо деление: производители срещу търговци. Производителите са добри, те създават национален продукт; търговците по стара социалистическа традиция са тунеядци и паразити. Значи таванът на надценката няма да е за производителите, а само за търговците. Защо престанаха да ги наричат „посредници„, не знам. Но пък се завърна позабравената дума „спекула“ от учебниците по политикономия. На запад спекулациите са финансови операции, където даден актьор купува примерно акции, когато са евтини и ги продава, когато поскъпнат. Това може да създаде балони, които да сринат икономиката – нещо, което е познато още от 17 век, от търговията с лалета в Амстердам. Но в България борсата далеч не е водещ икономически фактор. Под спекулант у нас разбират някой, който гледа да спечели. Не го е срам!
На популистите, които искат да слагат тавани, се противопоставят либералните икономисти, за които проблемът не е никаква спекула, а съществуването на монополи и картели. Борбата с високите цени за тях минава през защита на конкуренцията. Но от другата страна веднага ги питат: а защо като бяхте на власт не сменихте КЗК, която сега обвинявате? На селскостопанско ниво монопол означава един изкупвач на продукция, който налага цените на производителите. А защо тези наши производители не се обединяват в кооперативи, които да противостоят на секторните монополи? Засега няма политически проекти в посока на ообединяване, окрупняване. Май още сме в 1970ßте, когато девиз на хипи-икономиката беше „small is beautiful„.
Битката срещу чудовището на глобализма
В една отворена икономика шанс имат големите играчи: в България обаче практически всички политически сили се застъпват за малките. Дали защото при малкия бизнес има повече избиратели? Аз лично не виждам по-ниски цени в малките магазинчета, да не говорим за асортимент и промоции. Не знам и дали условията на работа в голяма международна компания не са по-добри, отколкото в семейния бизнес, управляван от баща господар. Така или иначе защитата на малките е идеология, елемент от националната традиция.
На пълна пара заработи борбата срещу чудовището на глобализма. В случая с храните негови превъплъщения за търговските вериги, които унищожават дребния бизнес, експлоатират производителите, като им налагат изкупни цени и изнасят печалбите си в чужбина. В задачата се пита как да ударим веригите без да убием дребния бизнес. Да вземем от чужденците, да дадем на нашите. Разбира се тази работа няма как да стане в рамките на европейското законодателство, затова пък темата мобилизира телевизионни страсти.
Борбата срещу веригите се вписва в една вече системна политическа линия: против еврото, против солидарността с Украйна, против зелената сделка. Срещу тях медиите насъскват както потребители, така и производители, чиито стоки, предполага се, те изкупували евтино. Да добавим и обичайната жалейка за българското производство, което било убито от турските домати, украинската пшеница и аржентинското агнешко. И тук превключваме на друг традиционен разговор – че ядем 80% вносни храни и трябва да се борим за „хранителния си суверенитет„, както се изрази един деец. Затова какво изнасяме и дали сумарно печелим или губим, не се отваря дума.
Да спомена и колажния принцип, по който се водят дебатите у нас по всички теми. В Унгария тежко се провалили с тавана, но ние ще правим като Гърция. Примерите се взимат фрагментарно и без контекст. Франция, която е в устата на г-жа Нинова, не налага административни забрани; там правителството се договори именно с големите вериги три месеца те на добра воля на дават промоции на основните храни. В следващия момент ще вземат за пример Естония, после Дания. Мозаечна политика.
Да не забравим и последните идеи на служебното правителство да направи „прозрачно“ формирането на така наречената надценка. Значи на щанда да пише за колко са го купили съответни продукт и за колко го продават. Може би – колко наем плащат, колко за ток, за заплати, за бракувана продукция. Абсурдът нараства още повече с идеята да се сравняват цените на продукти у нас и в Европа – за тази цел ще бъдат впрегнати търговските аташета, които вероятно скоро ще видим да ходят по супермаркети в забавни мемета с торбички като г-н Каракачанов. Не било справедливо нашето собствено сирене да е по-евтино в Германия, където пазарът е съвсем друг, оборотът несравнимо голям, а самото наше сирене може би изобщо не се е наложило като продукт. Впрочем това страдание за глобална справедливост избликна преди няколко години в битката за това продуктите в България и на запад да съдържат еднакво количество от всички съставки. Очаквам по пътя към пълната прозрачност на касата да почнат да ни искат банковата сметка, за да видят колко пари имаме и дали заслужаваме съответната промоция.
Когато всеки ден ти повтарят, че си в криза
Не съм икономист, не знам как могат да се свалят цените. Със сигурност може да се помага на онези, които нямат средства, може да се борим за предоговаряне на селскостопанската политика на ЕС и да пренасочим средствата от зърнарите, можем да премислим данъчната система. Ако има излишък на енергия, министерството на икономиката може да направи един сайт с цените на разните стоки, за да се ориентира потребителя къде му е най-изгодно. Но очевидно е, че паниката, която създаде служебното правителство (с решаващата помощ на ГЕРБ), изигра огромна роля за надуването на всички икономически балони. Когато ти повтарят всеки ден, че си в ужасна криза, че ще мреш от глад и студ, че бюджетът е пред срив, когато обругаваш политиците на терена – ами настават презапасяване, задържане на стоки, подсигуряване за черни дни, изнасяне на капитали. Ако управниците ни искат да успокоят пазара, нека първо понамалят апокалипсиса и опитат да излъчват спокойствие.