Негативизмът – един български синдром
От „Всички са маскари“ до „А бе съсипаха я тая държава“: защо сме такива тежки песимисти ние, българите? Проф. Ивайло Дичев се съмнява, че една държава може да оцелее без минимална вяра в собственото си бъдеще.
Не знам дали е по-добре да сглобят правителство или да ходят на избори, та да се отърват от съмнителния коалиционен партньор – по тези теми достатъчно се разсъждава напоследък. Забележете обаче катастрофичната стилистика, която будят и двете възможности. Правителство? Ами те неминуемо ще се провалят, ще се изпокарат, Трифонов пак ще намери повод да ги прецака. Тогава нови избори? О не, парламентът ще се напълни с деструктивни националисти, служебното правителство на Радев ще запълзи пред Газпром, ще загубим европейските фондове. Никой не залага 100% за единия или другия вариант, но едно нещо е сигурно: ще стане още по-зле.
Писъци на отчаяние
Смятате, че подобни черногледи реакции се отнасят само до политиката? Дълбоко се лъжете! Отпускат някакви помощи, как реагираме? Това нищо не е, инфлацията вече ги изяде. Но от друга страна – харчат пари, задлъжняват, значи помпат инфлацията. Ще кажете тия две диаметрални критики се изказват от различни говорители. Работата е там, за в публичното пространство остава общото апокалиптично исо: държавата отива по дяволите.
Да се сещате за нещо, което да не предизвиква писъци на отчаяние? Гоненето на руските шпиони? Дипломатическият успех в спора със Северна Македония? Най-красноречиви всъщност са изблиците, които поражда криминалната хроника – обикновено те тръгват от корумпираната съдебна система и стигат до мрачни народопсихологически обобщения за деградацията на нашего брата. Недай си боже някой да опита да увлече българите с иновативни икономически идеи – ще го обсипят с подозрения и подигравки, да знае повече да не се захваща с такива щуротии. Необяснимия български синдром най-добре беше хванала една статия, която търсеше логически обяснения на негативизма по света, озаглавена „Богатите, бедните и България“.
Разбираемо е, че опозициите нападат управляващите, вещаейки неминуема катастрофа – когато дойдат на власт, всичко ще почне да изглежда по-оптимистично. Но как става така, че страховете заразяват дори онези, които са излъчили това управление? Защо гласът на народния песимизъм винаги доминира над гласа на властовия оптимизъм? Ако се замислите, това не е от вчера. Класическо е определението за българската работа на Хаджийски: „работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои“. В този дух едно ранно социологическо изследване от 1980-те предлагаше твърдението „Каквито и мерки да се вземат, те няма да доведат до резултат“. Съгласяваха се около три четвърти. Подобна подкрепа събира новата версия на тази народна нагласа: „Абе съсипаха я тази държава“.
Негативизъм, граничещ с мазохизъм
Много съм се чудил откъде идва това мазохистично самоокайване. България е средна страна в скалата на света, по някои критерии дори попада сред първата третина. Една причина виждам в нелепото ни самомнение, в претенцията, че нещо ни се дължи, макар че не сме си го спечелили (Сан-Стефанския ни комплекс). Наместо да гледаме към тези, които са след нас, завиждаме на по-развитите, по-богатите. Така попадането ни в най-прекрасния съюз на планетата наместо да повиши самочувствието ни, непрекъснато го мачка – я виж французите, холандците. Колко по-щастливи щяхме да сме, макар и по-бедни, в компанията на Казахстан и Беларус!
Обидата ни, че не сме почетени достатъчно от света, клати оста минало величие – настоящ позор. На пръв поглед квази-религиозното почитане на националните символи би следвало да укрепва самочувствието. Парадоксът обаче е, че в обратен ред тази взаимоизключваща опозиция унищожава всякакво уважение към настоящето, което, разбира се, няма как да се вмести във фантазма на героичното минало. Вярно е, че Петков, Иванов, Нинова отчаяно се борят в една крайно трудна ситуация с инфлация, война, неестествени коалиционни компромиси и какво ли не. Но щом още не са умрели като Левски и Ботев – хич не ни ги хвали!
Каквито сме гражданите, такива са и лидерите ни
Проблемът ни е, че не се идентифицираме с властта. Не говоря за подчинение, него умеем доста добре и отдавна. Говоря за способността да излъчваме лидери и да ги следваме. Нямало качествени – ами ние какви сме, някаква висша порода? Каквито гражданите, такива и лидерите. Просто не понасяме никакви лидери и толкова. Вероятно роля за тази работа играе обстоятелството, че управниците по тези земи векове наред са били чужди – византийски свещеници, османски паши, комунистически партийни секретари. Че ги възприемаме до днес като лоши може би значи, че ги имаме за чужди. Последните нарочиха, че дошли от Харвард!
Това не значи, че у нас обичат да се бунтуват срещу така възприеманите като чужденци управници. Защото другата страна на националния негативизъм, това е ориенталският фатализъм, ако използвам този живописен израз от 19-и век. Фатализъм значи, че не вярваш в силите си: ще става каквото е писано. Появява се Ковид, ами ще умре който трябва, божа работа, ние да си гледаме спокойствието. Съдебната система даде на късо и буксува – ами конституционна работа, да не се кахърим много. Тоя фатализъм е малко странен, защото от десетина години живеем във време на нарастващ популизъм и да каже гражданинът, че нищо не зависи от него, ще е пресилено. Всъщност той протестира, изказва яростни мнения във Фейса и дори понякога извоюва някаква дреболия за себе си и съсловието. Но за промяна в големите неща, на системата вече отдавна не си помисля. Писано е: българска работа.
Черногледството се харчи по-добре
Често има и комуникационна причина за процъфтяването на песимизма: той те прави да изглеждаш печен, готов да срещнеш всякакъв неприятен завой на съдбата. Представете си един анализатор, който с пламенен жар посреща новото правителство на Василев или който там излъчат. Ще ви изглежда наивен, ако не направо купен, нали? Колко по-сериозно ще действа един мъдър черногледец, който с разнообразни аргументи ще ви подготви за неминуемия крах на това и всяко друго възможно начинание. Страховити прогнози на всякакви теми се препращат в социалните мрежи далеч по-охотно, защото поразяват въображението – за разлика от разумните обяснения. Разбира се, процеса задвижват и чуждестранни пропагандисти, на които плащат, за да клатят света ни, а и ние даваме своя местен колорит, фолклорно дуднейки „всинца са маскари“.
Не знам дали може да оцелее една държава без някаква минимална вяра в собственото бъдеще. Ами казвайте понякога и нещо хубаво за тази страна, пък добавяйте като баба „Пу, да не ни е уроки!“.