Маричков – човекът саундтрак на нашия порив да сме други
Кирил Маричков направи принудителното живеене в онази глупост някак по-поносимо. Времето, в което ленънизмът се бореше срещу ленинизма.
Това не е възхвала на Кирил Маричков, Бог да го прости.
Той няма нужда от нищо подобно, просто защото отдавна си изгради неръкотворен паметник. Не мога да спра саундтрака в главата си, начело с „Хамлет“, докато тъжа. Тук ми се ще, чрез един кратък мемоар, да поразсъждаваме над приноса му и като заклет демократ, освен като музикант, чието творчество се е загнездило от десетилетия в сърцата на поне две политически ощетени поколения. И за които го болеше.
Той направи живеенето в онази глупост някак по-поносимо
Разговаряли сме надълго и нашироко за относителния провал на демократичната общност, особено след 2001 година, когато една проста ченгеджийско-олигархична схема доведе на власт първите истински опортюнисти, начело с тяхното квази-монархическо знаме. Или пък, ако позволите, смиреният Мефистофел на играта с носталгията, който така и не разбра колко е часът.
Маричков нямаше претенцията да е мислител. Като всеки басист, той беше винаги леко депримиран или дистимен – рокмузикантите ще разберат тази шега. Но за сметка на това, до последно се чудеше къде и как точно „нашите“ либерални демократи са изпуснали юздите. Последно го видях случайно на ул. „Шипка“ с жена му преди година. Отвъд любезностите, каза нещо важно: „Не прекършихме гръбнака на комунистите, и вече никой не се интересува от темата, но ти давай.“
И това от човек, който с песните си направи принудителното живеене в онази глупост някак по-поносимо.
Ленинизъм срещу ленънизъм
ОК, „Щурците“ трудно ще минат за рокендрол бунтари срещу властта. Те, де факто, хванаха постепенното размразяване след края на 70-те, когато ни накараха да ги обожаваме, но за едно по-старо поколение те, още от „Бъндараците“, бяха онова, което наричам „ленинизъм срещу ленънизъм“. За част от онова поколение на нашите родители ленънизмът чрез Маричков очевидно е победил.
Представете си „младежка забава“ в София през октомври 1969 година. Самият той дори ми беше разказвал за нещо подобно: „Бийтълс“ даже вече са се разпаднали, но тук никой още не знае, след Пражката пролет чехите забраняват Валдемар Матушка и Карел Крил, но „Щурците“ изпълняват англоезични кавъри. В същото време ченгетата открито и зорко внимават за всеки, който се „емоционализира“ твърде много, и той осъмва в районното. Между другото, преди мандалото да хлопне, точно през 1969-a в Прага гостуват „Бийч Бойс“ и Майк Лов посвещава песента „Break Away“ на Дубчек, който е в публиката в зала „Lucerna“. И тук още нещо от Кирил – било им е много криво, че в тогавашна размирна Чехия нещо може, а у нас – не. Само можете да му съчувствате – това е човекът, който е донесъл западната музика до едно осакатено откъм (западна) информация поколение.
С истински талант.
Дълбок поклон! https://t.co/8zH1gwcEKr pic.twitter.com/fT6e7magcB
— град София (@sofiagrad) October 15, 2024
Рок музиката като заплаха за режима
Помня също как сме свирили заедно на кухарки „Wild Honey Pie“ и „Клетва“. Разказът как се бил изумил, когато излязъл „Белият албум“ на Бийтълс през 1968-а.
И тук веднага контекст, за по-младите читатели: рок музиката в комунистическото представляваше не просто нежелано културно разсейване, а идеологическа, а оттам и екзистенциална заплаха за самата природа и структура на режима. Тя беше отвъд ортодоксалното тълкуване на марксистката теория за „Basis und Überbau“, или „база и надстройка“.
Според Маркс „базата“ представлява основата на икономическата дейност в едно общество, включително средствата за производство и отношенията на собственост. Взаимоотношенията между работодателите и наетите лица при разделението на труда в крайна сметка определят самото естество на обществото и неговата „надстройка“ – колективния набор от дейности, от които всяко общество се нуждае, за да функционира, като се започне от политическите структури и формите на управление и се стигне до образованието и здравеопазването, езиковата култура и изкуствата. Освен това Маркс твърди, че между „базата“ и „надстройката“ съществува „диалектическа връзка“, при която средствата за производство влияят върху характера на обществото, а обществото от своя страна влияе върху характера на средствата за производство. Накратко, начинът на живот определя начина на работа и обратното. Този особен интерфейс е особено важен в обществата, които преминават от капитализъм към комунизъм, ерго – от функция до чиста глупост.
Велики албуми, издадени в трудни години
А защо го напомням? Защото „Щурците“, слава Богу, никога не са били забранявани, подобно на източно-германската група на Клаус Ренфт, която е трябвало да отстъпи в гедерейската естрада на официалното лице „Пудис“. Не са попадали и под ударите на чаушесковите репресии, както става с „Олимпик ’64“. В този смисъл, ние сме имали късмет, какъвто полските пънкари от 1980-а – Lady Pаnk или Perfect на Гжегож Марковски – или дори Чеслав Нимен в Чехия не са имали. „Щурците“ имат политическия късмет на унгарците Locomotiv GT, които, дори преди да чуем за тях тук, написаха цяла рокопера в стил „Исус Христос суперзвезда“. Казва се „Fictitious Report On An American Rock Festival“ и разбира се, е забранена веднага.
В същото време Маричков, Пеци Гюзелев, Валди Тотев и Жоро Марков издават поне три велики по моему албума – „ХХ век“ (1980), „Вкусът на времето“ (1982) и „Конникът“ (1985). Те съдържат вероятно най-великите им песни – от самата „ХХ век“ и „Две следи“, през „Вкусът на времето“ и „Вълшебен цвят“, до „Рок в минало време“ и „Хамлет (Накъде)“. Да не говорим, че свирят за незабравимия Гошо Минчев в едно от най-големите ни поп постижения – „Бяла тишина“.
Добре, де, спирам! Дори няма да говоря за гедерейските пънкари „Панков“, провокативно кръстени на квартала, в който живее комунистическият елит.
Просто умен и талантлив човек
Няма никаква нужда от мелодрама в стил „ама той вечно ще е край реката с тополите“, „трубадурът на нашата младост“ и подобни глупотевини. Той беше абсюлотният демократ, шегуваше се със себе си и приноса на „Щурците“ („Е, не можахме да станем Стоунс, ма не бяхме и толкова кадърни“), наистина беше „просто човек“. От последния си разговор с него си спомням единствено как се оплакваше, че българската поп и рок музика така и не е произвела нищо световно, въпреки че – поне според него – сме имали чудесни примери. Без да се покашля и да сочи към себе си.
Просто умен и талантлив човек от преддеветосептемврийски сой, който произведе поне 10 забележителни песни. Важно е да да си спомним и за великолепния поет Волен Николаев, без когото нямаше сега да напяваме нито „Хамлет“, нито нищо.
Без нарцистично его. Доколкото го познавах, нямаше да иска да се плаче за него. Щеше да е: Айде стига, какво толкова, дай да изсвирим нещо.
Но в политически смисъл си тръгна с отворени очи – мечтата му някой ден да смажем посткомунизма не се реализира. Казваше: Сега е трудно да се харесаме, вече май се мразим, аз не съм живял в подобна среда. Обичахме се, но мисля, че изгубихме тоя дар на обичта, станахме други.
Хайде да го помним като чудесен глас и музикант извън соц контекста. Защото Маричков, без да иска, стана – заедно с ФСБ – човекът саундтрак на нашия порив да сме други.