Кашата в днешна България. И двата пътя за изход.
След провала на втория парламент през 2021 стана ясно, че ИТН се подиграва с държавата. Като начало е време да се разговаря политически, но със сериозни партии, които знаят да държат на думата си. ИТН не е сред тях.
След провала на втория парламент миналата година стана ясно, че ИТН се подиграват с държавата (дали заради пари или психологическа идиосинкразия, все едно). Тогава пред реформаторите се откриха два пътя. Единият беше компромисът. Минимизиране на моралните заявки, отлагане на големите промени, търсене на мостове към една от двете опозиционни партии, така че в случай на нужда да има алтернатива, с която да се замести странната секта на Фейсбук божеството от диванчето. Тази опция ми се стори особено актуална, когато руската инвазия даде старт на новата Студена война и съмненията се обърнаха срещу русофилската БСП. Дали пък една евроатлантическа коалиция не е по-необходима от антикорупционната в такъв един тежък момент? Дори ми се струваше, че е най-естествено ПП да се обърнат към ДПС, с които се канят да членуват в една европейска либерална формация. Което към днешна дата изглежда съвсем наивно. Пък и БСП се оказа повече символически русофилска, отколкото реално свързана с Москва – путинският режим си има у нас по-сериозни помагачи.
Битка на (твърде) много фронтове
„Продължаваме промяната“ избраха да поддържат радикализма на протестите от 2020, които ги бяха изстреляли на върха. И започнаха битка на всички възможни и невъзможни фронтове: съдебна реформа и преследване на корупцията, достоен отпор на Русия и опит за излизане от македонското блато, борба с кризата и подготовка за Зелената сделка, висшето образование и дигитализацията. И всичко останало. На всички фронтове едновременно, разбира се, няма как да победиш – дори суперсилата САЩ не се справя едновременно с Русия, Китай, Иран, Северна Корея, Куба и Венецуела. Истината е, че с иначе правилните си действия управляващите разклатиха спокойствието на най-различни слоеве и предизвикаха критики от всички страни, каквито рядко сме виждали.
Новият стил на политическа пропаганда явно е в това да атакуваш противника непрекъснато и отвсякъде; ако например го нападаш отдясно, че харчи много за социални неща, той ще може да ти отговори. Не и ако го нападаш едновременно с това и отляво за това, че не дава достатъчно на бедните. Единия го ругае, че не дава оръжие на Украйна, другият, че иска да дава оръжие на Украйна, третият занимава публиката с неизгладения му панталон и му съчинява любовни похождения – накрая всичко се слива в едно безформено омерзение.
Проблемът не е, че управляващите постигнаха малко; проблемът е, че обещаваха много, че дойдоха с енергия и оптимизъм, които далеч надхвърляха иначе скромните им изборни резултати. Ако от самото начало бяха признали, че нямат достатъчно стабилно мнозинство, за да изпълнят обещанията си, вероятно разочарованието щеше да е по-малко. Но ето ви парадокс – изведнъж се оказва, че надеждата може да обърне мача в тяхна полза. Спонтанният митинг пред Народното събрание, с който гражданите изразиха възмущението си от новата коалиция ГЕРБ-ДПС-ИТН-Възраждане, свалила по нелеп повод председателя на НС Никола Минчев, показа, че битката още не е загубена, защото в нея може би отново ще се включи площадът. Дали ще се надигне същата протестна енергия, като преди две години, зависи, разбира се, от това доколко сутрешните блокове ще успеят да омерзят гражданите. Но и от това докъде ще стигне наглостта на новото мнозинство.
Възможностите не са чак толкова много
Защото и в този, и в един нов парламент комбинациите не са чак толкова много и за новите претенденти всяка от тях ще буди възмущения. ГЕРБ отричаше години наред, че управлява с тайната подкрепа на ДПС, даже се освободи от кадри по подозрение за това. Как ще се прегърнат сега не е съвсем очевидно. Г-н Трифонов се беше зарекъл, че ще се татуира, ако направи коалиция с ГЕРБ и ДПС; от поредния му постинг разбираме, че още не е запазил час при татуиста.
Фейсбук страницата му прелива от гняв към така направения от партията пирует, а Тошко беше посрещнат пред парламента с псувни и кенчета от бира. „Възраждане“ пък иска цялата власт, за да вади България от демократичния свят; ще им е трудно да обяснят на последователите си защо са решили да се коалират с американски агенти, за каквито смятат всички останали. С една дума всеки от тези ходове ще налива масло в огъня на уличното недоволство. Междувременно ще текат нормалните за всяка криза протести – цени, парно, пенсии – за справяне с които новото мнозинство дотук като че ли няма по-добри идеи.
Различен стилистичен израз
Тия два пътя имат и свой стилистичен израз. Първият, да го наречем реал-политика, предполага овладяване на емоциите, боравене с факти и обсъждане на алтернативи. Политическото говорене признава правото на опонента да съществува: просто се състезаваш с него, като даваш по-доброто решение.
За другият път можем да измислим дума като морал-политика. Опонентът се третира в морални категории, които практически му отказват правото да участие в състезанието. Той е мафиот, крадец, комунист, македонист, фашист, каквото се сетите. В последна сметка състезание не може да се случи, защото участниците не участват в една и съща дисциплина – единият тича по писта, другият скача с парашут, третият играе пинг-понг.
Безплодието на публичния ни дебат в последните години се дължи именно на това изместване на политическия разговор към морални обвинения и вината за това не е само в „коалицията Газпром“ (израз на Веселин Дремджиев). Но последният пример беше даден именно от нея: г-н Петков бил „национален предател“, което по чл. 59 на Конституцията е най-тежко престъпление и се наказва „с цялата строгост на закона“. И забележете, обвинението е затова, че той опитва да намери решение на проблема ни със Северна Македония. Наместо да дадат алтернативно решение, както е нормално в един политически разговор, опонентите налагат присъда и елиминират премиера от общия ни свят.
Впрочем съвсем същото прави и другата страна, като обвинява опонентите си в кражби и мафиотство – известно оправдание е това, че у нас просто не функционира онзи трети независим арбитър на съдебната власт, която е призвана да констатира кой е престъпник. Но принципът си остава същият: оставаме си с недоказаните морални обвинения, които подменят политическия дебат.
Не знам по кой път ще излезем от кашата, в която затънахме – вероятно ще трябва да е някаква комбинация от двата споменати пътя. Като начало да се намали градусът, да се възстанови диалогът между противниците, за което намекнаха впрочем и Христо Иванов, и Тома Биков. А това значи да се намали моралният градус и да се разговаря политически. По-малко „кто виноват“, повече „что делать“ (Херцен – Чернишевски). ИТН доказаха, че не могат да водят подобни разговори, защото веднага изваждат някакви листчета, за да омаскарят събеседника си, но дали ще ги има в следващия парламент е спорно. Говорим за сериозните партии, които знаят, че да правиш политика, значи да разговаряш, да се споразумяваш, а после да държиш на думата си.
Гражданските енергии се пробудиха отново
От друга страна фронталната атака, в която се е хвърлило новото поколение политици от ПП, разбуди пак гражданските енергии. Забравихме всякакъв прагматизъм, докато слушахме изказването на младата Александра Милчева, която припомни свалянето на Стефан Савов преди точно 30 години с предателския завой на ДПС и – каква изненада! – отново с димката Македония. Малко по-късно ще бъде свален Филип Димитров, който (може би поради еднаквата зодия) подобно на сегашния премиер се беше хвърлил на война по всички фронтове и така и не успя да направи необходимите политически компромиси. „Живели сме я тази история и няма да позволим да се повтори“, каза Милчева, а ние, по-старите, малко се позасрамихме от реализма си.