Нещо много драматично се случи в Русия
Войната не е вече „в телевизора„. Всяко руско семейство познава друго, загубило в Украйна син или съпруг. Какво е това общество, което с лекота търпи толкова жертви? В Русия на Путин се е случило нещо много драматично.
Преди време написах книга със заглавие „Русия: една история на страна без история„. В началото ѝ зададох въпроса: Има ли Русия история? Стигнах до извода, че няма. Тя стои отстрани на историята и гледа на съседните (европейски) страни, в които историята протича, със смес от недоумение, завист и презрение.
Дойде време да задам следващия въпрос: Има ли Русия общество? Този въпрос възниква по естествен път от реакцията на руснаците не само на чудовищната война, която отприщиха в Украйна, но и на чудовищните жертви, които те дават вече четири месеца, пред и около украинското градче Бахмут.
Русия дава огромни жертви
Между 1961 и 1973 година американците губят 58 300 войници във Виетнам. Тези жертви водят до дългогодишна съпротива, която отприщва истинска революция не само в Америка, но и из целия цивилизован свят. Между 1979 и 1989 година в Афганистан СССР губи 15 000 човека. Резултатът е, че СССР се разпада.
По експертни оценки, от септември насам само на тридесетината километра фронт пред Бахмут руснаците са загубили поне 40 000 убити. Това е почти три пъти повече, отколкото за десет години в Афганистан и толкова, колкото американците губят в най-тежките пет години във Виетнам. Всичките тези 40 000 са паднали в усилието да се превземе градче, което по българските стандарти е равносилно на Джулюница. Да, там минава път, който в едната посока води към Златарица, Елена и Сливен, а в другата посока излиза на пътя София-Варна. Да, на 15 километра има летище. Но – 40 000 убити за Джулюница?
Колко смърт може да понесе това „общество“?
Реакцията на руското общество – за разлика от американското през 1960-те години и от съветското през 1980-те – е нулева. Не става дума само за Бахмут. Дотук общите загуби за десетте месеца украинска война са 110 000 убити – осем пъти повече, отколкото за десет години в Афганистан и двойно повече, отколкото за 12 години във Виетнам. Всяко руско семейство вече познава друго семейство, което е загубило син или съпруг в Украйна. Това не е война, която се води „в телевизора“; тя е сред руснаците. Не се наблюдават обаче никакви брожения сред хората.
Какво е това общество, което е способно с лекота да търпи такива жертви? И това ли ще бъде отново положението, когато 200-те хиляди руснаци, мобилизирани през септември, измрат някъде до март-април, а следващите 300 000, които Путин ще мобилизира тия дни, измрат до август? Колко смърт може да понесе това „общество“? Явно 100 хиляди не му правят никакво впечатление. Същото ли ще бъде на кота 500 хиляди? Един милион? Три?
Може би е по-лесно да разделим руското общество на засегнати сегменти и да ги огледаме един по един. Да вземем сегмента от войници, които умират пред Бахмут. От четири месеца там атакува руска пехота по начин, характерен за Първата световна война – на „вълни, до 5-6 на ден. Жертвите след такъв ден са около 600, т.е. два мирновременни батальона или един подсилен такъв.
Представете си войник, който чака реда си да участва в поредната „вълна“. Той е гледал как в 8 сутринта се вдигат в атака 100 човека, от които в някаква степен живи се връщат 7-8. След два часа, в 10, тръгват следващите 100. И от тях се връщат 7-8. Следва нова вълна в 12 часа, със същия резултат. Сега си представяме нашия войник, да го наречем Серьожка от ул. „Малая Бронная“, чийто ред идва в 14 часа.
Защо онези руснаци тъгуваха, а днешните – не
Той цяла сутрин е гледал какво се случва – но се вдига и тръгва с другите 99. Знае, че от тях живи ще останат 7-8. Но върви. Гази по трупове от септември, които са вече скелети; по трупове от ноември, които са в състояние на пихтия; и по все още топлите трупове на своите другари, загинали преди два часа. Може би заобикаля тялото на своя приятел Витька от ул. „Моховая“. След минути самият той се превръща в топъл труп, по който ще газят следващите 100 човека, планирани за 16 часа, докато и те не станат трупове, по които да ходят следващите вълни.
Между другото, песента „Серьожка с Малой Бронной и Витька с Моховой“ е изпята през 1960-те години от чудесния съветски певец Марк Бернес. Тази песен е израз на тъгата на тогавашните руснаци за момчетата, неуспели да станат мъже, тъй като са загинали по фронтовете на Отечествената война. Онези руснаци тъгуваха по своите мъртви момчета и след две десетилетия. Сегашните дори не ги забелязват…
Какво обаче се случва в главите на самите тези момчета, докарани от „Малая Бронная“ и „Моховая“ днес в Украйна? Как така се изправят и тръгват на абсолютно сигурна смърт, за да могат техните началници да рапортуват „нагоре“, че са доближили някаква Джулюница с още 20 метра? Добре, ако пазиш собствения си дом, това поведение е лесно за разбиране. Ако си на чужда земя, но воюваш за ясно разбираема и добра кауза – също, макар само донякъде. Но да правиш това на чужда територия в примитивна колониална война, чиято цел никой не ти е обяснил?
Движението на майките
Тук нещо дълбоко не е наред. Членовете на едно съвременно общество не правят така. Също така, в едно такова общество различните групи хора си помагат, когато изпаднат в беда. Да видим, какво прави групата хора, най-близка до безсмислено загиващите пред Бахмут – техните майки.
По време на двете чеченски войни (1994-96 и 1999-2000 години) движението на майките на руските войници се превръща в мощен фактор на вътрешната политика. Именно майките натискат властите да не се гаврят с техните деца и именно те бродят из Чечения, за да освободят своите пленени синове, зарязани от руската държава. Организират медийни изяви, обръщения, протести, петиции, отворени писма, апели до международни организации.
Днес от това няма и помен. Освен два спорадични протеста на по десетина майки през пролетта и есента на 2022 г., нищо подобно не виждаме в тази война. Майките и на живите, и на мъртвите си траят, както правят всички останали в Русия. Някои дори благодарят на Путин по телевизията, че е дал възможност на тяхното дете да загине за родината. Други признават пред журналисти, че не вдигат шум, за да не ги лиши властта от парична компенсация за смъртта на синовете им.
Връзките в обществото са окончателно разкъсани
Когато една група хора, която може да помогне на друга група, изпаднала в беда, не го прави – това не е съвременно общество. Това не е дори традиционно, семейно-базирано формирование, тъй като групата, която в случая не помага – това са родителите на бедстващите в Украйна войници. Очевидно в Русия на Путин са разкъсани не само хоризонталните връзки на солидарност, характерни за едно модерно общество, но и вертикалните, които крепят традиционните селски общества.
Това състояние на нещата дава отговор на фундаменталния въпрос, зададен от Стинг в песента „Russians“ от 1985 година. Основното послание, рефренът на песента е, че голяма война няма да има, „ако руснаците също обичат децата си“ (But what might save us, me and you / Is if the Russians love their children too). Още тогава, през 1985-та, всички си задаваха въпроса: ами ако руснаците не си обичат децата? Ако са готови да ги жертват във война, само и само да има война?
Нещо много драматично се е случило в Русия. Аз помня руснаците от 60-те та до края на 90-те години. Негласната идеология, която ги сплотяваше тогава, беше: „Никога повече война“. По тази причина търпяха дори идиотското управление на Леонид Брежнев („Поне няма война“). В първите две десетилетия на 21-ви век Путин лично подмени тази идеология с друга: „Можем да повторим“ – т.е. отново да превземем с военна сила половин Европа. С избледняването на спомените от Втората световна война руснаците очевидно се поддадоха на този ура-патриотизъм.
Човешкият живот вече не е ценност в Русия
Но и това не обяснява онова, което описах по-горе. Ако в ситуацията бе замесена единствено сменената идеология, то тогава руснаците с лекота биха тръгнали към Украйна „да повтарят“, но бързо биха се отказали, след като стане ясно, че този път не могат да повторят. Не наблюдаваме нищо такова. Очевидно действат някакви фактори, които не виждаме.
Според Елла Полякова, бившата председателка на Комитета на войнишките майки в Санкт Петербург, основният фактор е свързан – както при Стинг – с обичта: „Човешкият живот престана да бъде ценност в Русия… Майките вече не са майки, синовете не са синове… не вярват в себе си, не вярват, че животът е ценност сам по себе си – виждаме такава масова не-обич. Хората не разбират защо живеят, накъде вървят, какво подписват, защо… Русия бе поразена от масова не-обич“.
Тази жена не си фантазира. Тя е виждала и осмислила неща, за които ние имаме само най-бегла представа. И е стигнала до извода, че руснаците не знаят защо живеят и затова не се обичат един друг, нито дори самите себе си. Загубата на чувството за смисъл и на чувството за близост с ближния прави съществуването на едно общество невъзможно. Няма нищо, което да осмисли живеенето заедно, нито пък да му даде някаква надежда за бъдещето.
Как Русия загуби бъдещето
Загубата на бъдещето води до потъване в миналото („Можем да повторим“). Загубата на надеждата, на свой ред, лишава от смисъл самото живеене. Целта на руския живот, както от години тръби местният нацист Александър Дугин, се оказва смъртта. Тук вече разбираме посланието на руския „патриарх“, полковник Гундяев, който неотдавна каза на руските мъже следното: „Вместо да мрете от водка, ходете да мрете на фронта, да има поне някакъв смисъл от вас“.
Като че става разбираемо както поведението на войниците пред Бахмут, така и на техните майки. След като единственият смисъл от живеенето е да се умре, то няма драма. Умрял – изпълнил си предназначението. Давайте следващия, после по-следващия и така – до последния. Защото само умирането има смисъл и ценност.
Това е окончателният край. Една страна може да живее без история, както Русия демонстрира в последните 500 години. Просто се върти в един и същи кръг, без да напредва наникъде. И все пак си се върти. Но не виждам как една страна може да живее, без да има нито модерно, нито традиционно общество. Единствената останала възможност е връщането към начин на живот, организиран покрай племена, скитащи се из степите и газещи из блатата на руската безпределност. Вероятно ще има и някакви остатъчни градове, из които ще се стрелят различни банди – нещо като Сомалия или Хаити.
Ако войната не спре скоро и Путин не бъде свален, може би точно това ще се окаже неговото наследство. И – не, не съм ги урочасал аз руснаците, когато през 2008 година написах, че Русия вероятно няма да надживее Путин…